fbpx

БЕЗПЛАТНА ДОСТАВКА на всичи поръчки над 30 лева!

Случайно попаднах на „Съквартиранти”, но то с книгите е като с хората – или се разминавате като две планети, или е любов от пръв поглед. Не, че с любовта от пръв поглед не можеш да се разминеш без дори да разбереш…
Друга тема! За романа „Съквартиранти” от Вера Ангелова ми е думата.
Работя в библиотека. Всички нови книги минават през ръцете ми. Мина и тази, за да се задържи. Привличането беше мигновено и няма нищо общо с факта, че съм пристрастена към книгите по принцип. С времето съм си изработила система за подбор на четивата, която дори аз не съм сигурна как точно работи, но е факт, че в последните години ме сблъсква с все по-качествени текстове. Нещо в корицата може би, нещо в анотацията, нещо в идеята… Знаете как е. Никога не можете да го обясните, но ви е грабнало и завладяло. Накарало ви е да искате повече!
„Съквартиранти” е роман, който спокойно можеше да излезе и със заглавието „Приятели”. „Приятели” като онзи ситком, но не защото копира или наподобява сюжета. Не и защото е ситком-роман. О, не. Нищо подобно, макар отново да става дума за приятелството. Или може би само заради това, макар тук приятелството да е някак си подозрително лично.
Той е нещо много по-близко, много по-познато, преживяно от всички нас, които разлистваме страниците му, но не защото действието се развива в Студентски град в София и сред аулите на Алма Матер – Софийския университет. Това е роман за всички нас, които сме минали през магията на студентския живот, но и за онези, на които им предстои. Той е за всеки, който не е забравил какво е да балансираш по ръба на юношеството, точно там, където то преминава във времето на отговорностите, между изпити, приятели, любови и разочарования, между уроци всякакви и то далеч отвъд онези, които накрая фигурират с оценка в студентската книжка. Роман за онези незабравими вечери, когато сгънат на четири в нечие чуждо легло в общежитието поради липса на място, над пластмасова чаша с домашно вино си изградил най-ценните си приятелства, (раз/за)любил си най-голямата си любов, само за да разбереш, че от другата ти страна седи следващата, за суровото очарование на студентския стол като форма на оцеляване, за идеите, които се раждат от няма нищо, само за да се превърнат в нашите лични легенди.
Това е роман за първите истински големи уроци – университетските, но най-вече житейските, защото да кажа „за уроците на университета Живот” би било непростимо клише. За онази трудна магия, която превръща самоуверения тийнейджър в следващата надежда на обществото много преди самият той да се почувства готов за такъв товар. Защото всички ние сме надежда на обществото и то няма вина, ако в крайна сметка не я оправдаем. Вината е изцяло наша. „Съквартиранти” най-накрая е история за израстването във всяко едно отношение, дори и в посоки, в които не ни се иска да порастваме, защото е твърде болезнено. История за онзи особен блясък в очите, с който пристъпваме от училището в университет – не знаем какво ни очаква, но сме толкова готови да го посрещнем! За онзи най-сладък, най-стръмен момент в оформянето ни като личности – студентския живот. Когато за пръв път опората „вкъщи” я няма. Сам си и трябва за пръв път да поведеш своите битки. Пораснал си – колкото и да не ти се вярва, колкото и да не ти се иска. За пръв път трябва да застанеш начело на своята малка армия от един човек – себе си. Време на романтика, бунт и очертаване на нови, неизследвани граници, на болезнено наместване в обувките на „възрастните”.
Студентството е трудно, сурово време, почти като битка. От една страна вече си самостоятелен, възрастен човек, пълноправен властелин над живота си, но от друга нямаш идея какво да правиш с тази своя новопридобита свобода, нямаш представа докъде всъщност се простира. Пред теб – пътища много и не знаеш дали този, по който си тръгнал, не е „магистрала към ада”. Тепърва трябва да се учиш да общуваш с останалата част от света, а си бил толкова сигурен, че всичко ти е ясно и морето ти е до колене, максимум – до кръста!…
И някак си така става, че уроците, които научаваш извън залите на университета, като че ли се оказват не по-малко важни. А дали не са най-важните всъщност? Философията я ти потрябвала в тоя живот, я не, но белезите, които оставят по теб хора като Борко и Стоян са за цял живот. Или момичета като Стефи – твърде пъстри, за да не ги забележиш. Или малката, сладка, толкова емоционална Детелина, която се оказва достатъчно силна да завладява цели вселени. А защо пък да не се ожениш за влюбената в депресията си Диана, която чака точно теб, за да забрави колко е депресирана?…
Може би най-ценното на „Съквартиранти” е, че те връща назад. Твърде назад. Там, където едно забравено твое АЗ чака да седнете заедно (и отново!) на купа пресолен чипс и двулитрова бутилка евтино вино, за да си спомните откъде сте тръгнали, за какво сте мечтали и в какво сте превърнали мечтите си. Защото няма значение докъде ще стигнете, ако основите не са здрави – онези, които остават запечатани в студентската книжка и в пожълтелите от времето страници на един стар вестник.

Валентина Вълчева