Савана, Донка, Алекса и Елисавета са специални момичета - всяка от тях е жертва на някакво престъпление. И четирите все още са деца. И то деца жертви. Те попадат под закрилата на закона в провинциалната къща на полковник Мария Грънчарова - бивш шеф на детския отдел в МВР. Домът ѝ се превръща в тяхно убежище, а историите им събуждат отдавна забравено разследване на Грънчарова, от което се отказва след почти смъртоносен побой, сложил край на кариерата ѝ.

Преди години полковник Мария Грънчарова разследва изчезвания на 237 деца, сред които е и нейното собствено. Изтупвайки от праха някогашната си работа, тя постепенно разбира, че гостенките ѝ са много по-свързани със случая на живота ѝ, отколкото е подозирала при първата им среща.

Едната – дъщеря на богати хора, другата – на цигани, циркови артисти, третата – изгубено дете, четвъртата – провинциално момиче с лоши родители. Каква всъщност е връзката между тях?

“Пансионът на Мария Г.” е завладяващ криминален роман, а историята по създаването на книгата е не по-малко интересна. Тя е дело на група младежи - Александра Тодорова, Антония Любенова, Ива Иванова, Кристина Иванова, Михаела Стоянова и Цветомир Петров, които преди няколко години, докато още са ученици, основават "Клуб на любителите на кафе и дебели книги". При срещите си те говорят за любими книги и споделят авторски текстове в компанията на техния ментор - писателката Ели Лозанова.

"Съвсем случайно се събрахме в тази група. Известно време обсъждахме кой какво е прочел, написал и спонтанно се роди идеята да създадем нещо заедно. Всеки си измисли история и конкретен образ и понеже бяха много различни типажи, решихме де ги съберем на едно място”, споделя Ели Лозанова в ефира на БНР.

И допълва: "Докато пишехме романа, децата се учеха на много неща и разбраха, че книга се пише с много четене”.

Книга, събираща историите на толкова много автори, е рядкост в художествената литература, както у нас, така и в световен мащаб. “Пансионът на Мария Г.” е роман, изпълнен с напрежение и обрати, като в същото време засяга важни за обществото ни теми - зависимост, насилие, дискриминация, злоупотреба с власт и влияние. И си струва всяка прочетена страница.

Пътешествия се случват по най-различни поводи, но в следващите редове, ще ви разкажем за едно доста нестандартно такова. В основата му стои гениалната идея да се направи карта на най-достойните шкембеджийници на Балканите и да се проследи историята и традициите на тази емблематична супа. Тази хрумка идва от двама приятели - Спас и Павел и е подкрепена финансово не от кого да е, а от световно известното списание "National Geographic"!

Консумацията на шкембе чорба си е цяло изкуство, а разпознаването на добрата от не толкова добрата е въпрос на тренирани сетива и много излапани купи от горещата течност. Спас и Павел определено са познавачи в областта, но пътешествието им съвсем не се изчерпва с влизане от една в друга кръчма. Напротив! То е изпълнено с всевъзможни перипетии, смях и абсурдно-комични ситуации, които ни показват действителността в най-първичната ѝ форма.

Точно като люта чорбица "Странната география на шкембе чорбата" не ни оставя само в едната гама на емоциите. От неистов смях, книгата мигновено ни прави сериозни, навлизайки в сложните и болезнени теми на семейните отношения, любовта и вината от нежеланите, но понякога непоправими грешки. И така неусетно пътешествието на двамата герои се превръща в пътуване към миналото, което чака да бъде пуснато, преживяно и простено.

Цветна и пикантна е тази книга. Точно като една люта шкембе чорбата, е четиво без претенции за изтънченост. Но пък изобилства от искреност и живот в истинския и неподправен смисъл на думата. Книга, която ще усетите със сърцето и стомаха си. Ще ви разходи из потайните местенца на Истанбул, Скопие и Букурещ, за да акостирате в най-затънтената планинска кръчма в Странджа.

И ще ви остави гладни за още емоции, пътешествия, срещи и разбира се - шкембе!

Бъдете подготвени, че тази книга ще бръкне право в сърцето ви. Ще ви разплаче, ядоса, ще ви накара да се чувствате малки и незначителни, завладени от тривиалните си ежедневни проблеми. По най-безмилостния начин ще ви припомни, че животът е това, което имаме тук и сега. Утре една новина може да срине плановете и целите ни. Да преобърне светогледа ни и този на хората, които ни обичат. Няма го спокойствието от младостта, че животът е пред нас. Няма я сигурността от образованието и възпитанието, че те ни вещаят светло бъдеще.

Утре тялото ни може да е различно, изморено. Болно.

Утре може и да не дойде.

А когато болестта се сблъска с реалността, нещата могат и да придобият уродлив вид. И безнадежден. Често тежката диагноза у нас се равнява на смъртна присъда. В ума на много хора думите "имаш рак" обикновено звучат като едно чисто и просто "умираш". И това като че ли не стига. Оттук агонията се усилва от болезнения и ужасяващ път, по който поемаш с надеждата да оцелееш.

"Диагноза или присъда" е челен сблъсък с действителността. Груба и тъжна среща, която постепенно може да обезвери човек. Като отровата от банката, впита във вените, която бавно убива всяка клетка в тялото ни.

Книгата е откровен и много личен разказ на една майка, загубила детето си в битката с левкимията. Всички знаем колко страшна е тази диагноза и често предпочитаме да не мислим за съдбите на болните. Книгата обаче е тук, за да ни покаже, че не бива да затваряме очи пред болката и реалността зад болничните стени. Пред тежките манипулации и процедури, които могат да убият духа още преди болното тяло.

Книгата поставя и важни въпроси. Какво е отношението на лекарите, заклели се да спасяват човешки животи и колко съпричастни са институциите и органите, отговорни за здравето и живота ни?

Утре не дойде за Боби на 21 г. Утре нямаше и за много други хора с диагноза.

Нека бъдем по-замислени и чувствителни по темата, за да може утре може да не е така. "Не можем да променим съдбата си, но можем да опитаме да бъдем по-добри".

Макар и възприеман като "най-тъжния град на планетата", във Видин всъщност изобщо не е скучно! Потегляме на северозапад за откриването на клуба My Hell - последното попълнение във видинския нощен живот. Това ъндърграунд местенце няма да погали сетивата ви с мекота и уют, а грубо ще ги разбърка с ярките си цветове, остри форми и пронизващ саунд. Точно толкова ударно и адско е и новото начало в живота на главната героиня в книгата My Hell!

Опитвайки се да избяга от столичната гмеж и шизофрения, тя яхва ситроена си и се прибира в бащината къща с идеята да направи реалност My Hell - по-малко нейна мечта, повече такава на починалото ѝ гадже. Със завръщането в родния град обаче, тя се връща и към много забравени хора и чувства от миналото. Старата гимназиална любов постепенно започва да се настанява отново в сърцето ѝ, а както знаем, това чувство никога не идва само. Тук любовта се сервира с малко страх, саможертва и незаконна дейност.

Главната ни героиня попада в схема за каналджийство, която прекарва бежанци (главно сирийски) през границата със Сърбия. 50 евро. Толкова средно струва един нелегално подритнат живот през следващата граница. Разбира се, ако е извадил късмет.

Новините за бежанци на нашата територия изведнъж спират да бъдат шум от екрана и придобиват съвсем различни измерения, когато погледнете тъгата в очите на децата или се сблъскате лице в лице с отчаянието на бременните и беззащитни жени. Тогава разбирате, че войната не е статистиката, която върви като фон на вечерята ви, а ужас, който променя милиони съдби. Тя не се измерва в нечии политически амбиции, а в невинните животите, които отнема. Не в откъснатата земя от другата страна, а в безмерната тъга, която опустошава безброй души.

С този ад ви среща My Hell. И обещава да бъде много горещ.

Не, не мислете повече за Видин като за тъжното място от картата на България! А по-скоро започнете да възприемате този град като "меката на екшъна", защото My Hell ще ви качи на бясна и напрегната въртележка от емоции, ситуации и развръзки.

Парзниците са период, в който някои си почиват, а други... почиват! Да, свободното време е добра предпоставка за случването на повече престъпления, и то – от тежките.

А когато си се посветил на това да преследваш лошите, трябва да си наясно, че червените дати в календара не се отнасят за теб. Само едно телефонно обаждане е нужно, за да прекъсне почивните дни на инспектор Даниел Целов и така чаканата от него среща със старите другари. Този 24 май няма да бъде почивен за инспектора, а случаят, който трябва да разреши, съвсем не изглежда от най-лесните. Но такова е ежедневието на Целов – все на него се пада да вади горещите кестени от огъня.

Той е изпратен в апартамента на мъртвец, който е сполетян от необичайна смърт – срещнал се е с нея във вихъра на купона. Това личи по картонената парти шапка на главата му и свещичката с цифра 1, която трупът стиска в ръката си. Въоръжен с тези улики, инспектор Даниел Целов се впуска в едно шеметно „Мъртвешко парти“, което без много-много уговорики ще понесе и вас!

За някого партито определено е свършило тази вечер. Но защо? Книгата ще събуди детективските ви заложби и ще ви държи на нокти от първата до последната страница. И поради тази причина е добре да си подготвите, че ще ви е трудно да се отделите от „Мъртвешко парти“ от момента, в който започнете да я четете. Ще се потопите в историята и ще изпулвате чак след като очите ви се пъзнат по последния ѝ ред.

Макар с новия си роман Димитър Цолов да се впуска в неизследвана до момента от него жанрова територия – криминалната проза, творбата му е написана „право в десятката“. Ще изпитате задоволително количество съспенс и ще се запознаете с интересни, пълнокръвни образи, развиващи се на фона на неповторимата, автентична атмосфера на 90-те години на миналия век в малкия български град.

Е, какво чакате? Време е за едно малко по-различно парти. Мъртвешко!

Романът „Дом“ на Силвия Ръженкова е книга за силата на корените, които рано или късно ни дърпат към себе си, независимо по какви пътеки ни прекарва животът. Историята ни среща с Валерия – младо момиче, което наскоро е изгубило майка си и което не познава родът си, защото е държана настрана от тях.

Останала сама, тя взима решението да замине за малкото село, в което живеят роднините ѝ, да ги опознае и да се докосне до живота там. И го прави – заживява в автентичното, китно селце Българе, в сърцето на Родопите. Макар и израснала в града, Валерия започва да усеща все по-силна връзка с родното място на майка си и в нея постепенно се поражда чувство на принадлежност. Връзките, които непринудено изгражда с новите хора в живота си, са силни и дълбоки. Разкриват ѝ нелеки съдби, но също ѝ открехват вратата пред един напълно непознат до този момент свят. Свят на уют, топлина и споделеност. На сигурност, традиции и принципи, предавани от поколение на поколение.

Може би ще се запитате дали този поостарял и позабравен начин на живот, общуване и обмен между хората приляга на новия, модерен и бързоразвиващ се свят? Живи ли са още патриархалните семейни ценности и могат ли младите днес да ги следват? Отговорът е да – ако сърцето и душата ви го припознават и го копнеят.

Ако се чувствате като у дома си, значи сте на правилното място и вървите на правилния път. Тогава всички парченца от пъзела, наречен живот, постепенно започват да се подреждат. А веднъж намерили точното за вас място, неизменно срещате и любовта.

Точно това се случва и с Валерия. Боян е човекът, който изпълва със смисъл живота ѝ и го прави завършен. Книгата разглежда интимните отношения между двама души през призмата на верността и пълната отдаденост на човека, с когото сливаме пътя си. Ценности, които не губят силата си, независимо от начина на живот, който избираме да водим.

С романа „Дом“ се прибираме в онова вкъщи, пазещо традициите на поколенията. Книгата ни връща към живота в българското село и ценностите, приети от общността и предавани от нашите баби и дядовци. „Дом“ обръща внимание на уважението към семейството, брака, родителството и себе си като личност, която следва пътя си.

Уют и топлина ли ще срещнете вие в този „Дом“, или пък ще се изправите пред предизвикателства и дилеми? Разберете сами!

Искало ли ви се е, дори за малко, да бъдете смел, красив и силен войн? Точно като онези впечатляващи образи от компютърните игри, които създаваме сами в началото на виртуалното си приключение. Е, книгата „Реална виртуалност“ на младия български автор Константин Дилянов, ще ви отведе именно на такова пътешествие, в което линиите на реалността и фантазията се сливат в едно, за да предизвикат най-смелите ни мечти, но и най-силните ни страхове.

Добре дошли в един изцяло непознат фантастичен свят, който постепенно започва да се преплита с истинския живот на студента по информатика Йоан. Като запален геймър, младото момче прекарва много време пред екрана и познава до болка света на игрите. Или поне така си мисли! Докато болката от геймърските битки не започва да се превръща в реално усещане по тялото му.

Докъде може да стигне пътят на фантазиите? Възможно ли е да води до собствената ни врата?

Книгата „Реална виртуалност“ предлага поглед напред в бъдещето и обръща внимание на актуални теми, свързани с виртуалната реалност и рисковете, които са свързани с напредването на новите технологии. Сюжетът ни напомня, че животът не е статичен и неизменно се влияем от нещата, които ни се случват. Те ни променят, обръщат представите ни. Разтърсват съществуването ни.

Докъде може да ни отведе желанието да избягаме от реалността? Каква е цената на стремежа да постигаме онези неща, които никога няма да имаме в „живия живот“? И на онези усещания, които никога няма да пропълзят по живите ни тела? Отговори на тези въпроси дава „Реална виртуланост“ и нейният привидно прекрасен фантастичен свят на свободата.

Книгата ни кани да „влезем в играта“, която настойчиво започва да превзема ежедневието. Приемате ли този риск?

Александра Цанкова

Случайно попаднах на „Съквартиранти”, но то с книгите е като с хората – или се разминавате като две планети, или е любов от пръв поглед. Не, че с любовта от пръв поглед не можеш да се разминеш без дори да разбереш…
Друга тема! За романа „Съквартиранти” от Вера Ангелова ми е думата.
Работя в библиотека. Всички нови книги минават през ръцете ми. Мина и тази, за да се задържи. Привличането беше мигновено и няма нищо общо с факта, че съм пристрастена към книгите по принцип. С времето съм си изработила система за подбор на четивата, която дори аз не съм сигурна как точно работи, но е факт, че в последните години ме сблъсква с все по-качествени текстове. Нещо в корицата може би, нещо в анотацията, нещо в идеята… Знаете как е. Никога не можете да го обясните, но ви е грабнало и завладяло. Накарало ви е да искате повече!
„Съквартиранти” е роман, който спокойно можеше да излезе и със заглавието „Приятели”. „Приятели” като онзи ситком, но не защото копира или наподобява сюжета. Не и защото е ситком-роман. О, не. Нищо подобно, макар отново да става дума за приятелството. Или може би само заради това, макар тук приятелството да е някак си подозрително лично.
Той е нещо много по-близко, много по-познато, преживяно от всички нас, които разлистваме страниците му, но не защото действието се развива в Студентски град в София и сред аулите на Алма Матер – Софийския университет. Това е роман за всички нас, които сме минали през магията на студентския живот, но и за онези, на които им предстои. Той е за всеки, който не е забравил какво е да балансираш по ръба на юношеството, точно там, където то преминава във времето на отговорностите, между изпити, приятели, любови и разочарования, между уроци всякакви и то далеч отвъд онези, които накрая фигурират с оценка в студентската книжка. Роман за онези незабравими вечери, когато сгънат на четири в нечие чуждо легло в общежитието поради липса на място, над пластмасова чаша с домашно вино си изградил най-ценните си приятелства, (раз/за)любил си най-голямата си любов, само за да разбереш, че от другата ти страна седи следващата, за суровото очарование на студентския стол като форма на оцеляване, за идеите, които се раждат от няма нищо, само за да се превърнат в нашите лични легенди.
Това е роман за първите истински големи уроци – университетските, но най-вече житейските, защото да кажа „за уроците на университета Живот” би било непростимо клише. За онази трудна магия, която превръща самоуверения тийнейджър в следващата надежда на обществото много преди самият той да се почувства готов за такъв товар. Защото всички ние сме надежда на обществото и то няма вина, ако в крайна сметка не я оправдаем. Вината е изцяло наша. „Съквартиранти” най-накрая е история за израстването във всяко едно отношение, дори и в посоки, в които не ни се иска да порастваме, защото е твърде болезнено. История за онзи особен блясък в очите, с който пристъпваме от училището в университет – не знаем какво ни очаква, но сме толкова готови да го посрещнем! За онзи най-сладък, най-стръмен момент в оформянето ни като личности – студентския живот. Когато за пръв път опората „вкъщи” я няма. Сам си и трябва за пръв път да поведеш своите битки. Пораснал си – колкото и да не ти се вярва, колкото и да не ти се иска. За пръв път трябва да застанеш начело на своята малка армия от един човек – себе си. Време на романтика, бунт и очертаване на нови, неизследвани граници, на болезнено наместване в обувките на „възрастните”.
Студентството е трудно, сурово време, почти като битка. От една страна вече си самостоятелен, възрастен човек, пълноправен властелин над живота си, но от друга нямаш идея какво да правиш с тази своя новопридобита свобода, нямаш представа докъде всъщност се простира. Пред теб – пътища много и не знаеш дали този, по който си тръгнал, не е „магистрала към ада”. Тепърва трябва да се учиш да общуваш с останалата част от света, а си бил толкова сигурен, че всичко ти е ясно и морето ти е до колене, максимум – до кръста!…
И някак си така става, че уроците, които научаваш извън залите на университета, като че ли се оказват не по-малко важни. А дали не са най-важните всъщност? Философията я ти потрябвала в тоя живот, я не, но белезите, които оставят по теб хора като Борко и Стоян са за цял живот. Или момичета като Стефи – твърде пъстри, за да не ги забележиш. Или малката, сладка, толкова емоционална Детелина, която се оказва достатъчно силна да завладява цели вселени. А защо пък да не се ожениш за влюбената в депресията си Диана, която чака точно теб, за да забрави колко е депресирана?…
Може би най-ценното на „Съквартиранти” е, че те връща назад. Твърде назад. Там, където едно забравено твое АЗ чака да седнете заедно (и отново!) на купа пресолен чипс и двулитрова бутилка евтино вино, за да си спомните откъде сте тръгнали, за какво сте мечтали и в какво сте превърнали мечтите си. Защото няма значение докъде ще стигнете, ако основите не са здрави – онези, които остават запечатани в студентската книжка и в пожълтелите от времето страници на един стар вестник.

Валентина Вълчева