Когато бях на 7 години веднъж заваля сняг. Валеше всеки ден в продължение на два месеца. Аз бях в първи клас и учех как се пишат ченгелчета и цифри. Училището не беше далече, но всяка сутрин Бащата изваждаше малка дървена шейна изпод навеса. Аз сядах на нея, а той ме увиваше до носа със синьо меко одеяло. После хващаше връвта и започваше да дърпа шейната напред по снега.
Аз виждах света през ръба на одеялото. Този свят беше затрупан в белота и избелял като преекспонирана снимка. Сутрешните пътувания бяха монохромни и студени. Пред себе си виждах краката на Бащата. Те правеха дупки в преспите, в които още сънените ми мисли падаха и измръзваха до смърт.
Така сутрин след сутрин, плъзгайки се по мраморното начало на деня, се отдалечавах все повече от дома си. Бащата ме дърпаше напред като вълшебен елен с широк и силен гръб. Гръб, широк колкото ръцете ми, разтворени за прегръдка. Гръб, който едва не разпукваше сивия му балтон. Никога не можеше да закопчае съвсем копчетата му. Понякога по време на сутрешното пътуване пак заваляваше сняг. Тогава поглеждах нагоре и виждах Дядо Боже, който държеше в ръката си голяма солница и ни посоляваше – мен и него, които така се бяхме забъркали в гозбата на живота, че трябваше да се дърпаме един друг. Той мен през преспите, аз него през пътища, по които се губехме заедно.
Разказите в тази книга са родени от нежността и я търсят там, където тя не се вижда от пръв поглед. Вярвам, че имаме нужда от нежност така, както от въздух и вода. Без нея се превръщаме в твърди обвивки, приспособени да устояват на всяка трудност. Нежността ни прави крехки, уязвими и нерешителни. И това е страхотно. Тази книга е в защита на нежността като последното ни оръжие да останем силни, без да бъдем силни.
Мария Македонска
Метапаралелепипедоброяч насъновидения
Метапаралелепипедоброяч на съновидения не е някакъв специален уред, изобретен от смахнатия учен, в когото се превръща човекът, седящ срещу теб в трамвая, само ако разгърнеш въображението си, вдъхновен от това, че можеш да го споделиш с някого, за когото също като теб, ежедневието развърта капака на познатото и решава да не се съобразява с него.
Метапаралелепипедоброяч на съновидения е повече съвпадение, отколкото книга, инстантен разкош от наслаждението на наблюдаваното – споделено между двама, олицетворено от илюстрациите на трети.
Метапаралелепипедоброяч на съновидения е като сапунен мехур, пълен с мисли, идеи и видения. За него не можеш да имаш очаквания за трайност. Той е като мига, който идва и отминава, но някъде в пространството на вселенската памет оставя своя малък отпечатък, съзнавайки, че всеки от нас е малка точица в цялата все още незавършена картина. Сапунен мехур, спонтанно променящ формата си според въздуха и цветът си според пречупването на светлината. Пук.
Милена Петрова е завършила „Драматургия“ в НАТФИЗ. Работи по проекти за игрални и документални филми. А текстът на книгата се ражда като плод на ежедневната комуникация между нея и Георги, и намира дома си в илюстрациите на Весела.
Георги Димитров участва в театрално студио „Камбана“, а паралелно с това се занимава и с танци, музика, рисуване, участник е в различни проекти и тренинги. Постоянно изследва себе си и заобикалящата го среда и може би затова обиква визуалните изкуства – завършва фотография и участва в редица изложби, от които три самостоятелни. Интересите му търпят периодична промяна – това е първата книга, в която е съавтор.
Весела Кучева е завършила „Илюстрация“ в НХА. Автор е на илюстрациите в книгата „Сестра ми Мая от небето“ (2017) с текст на Бояна Петкова.
За настоящата книга създава три отделни, тотално различни в художествено отношение колекции илюстрации, от които, заедно с авторите, избират последния вариант, който най-добре съответства на характера на текста.
