Василен Васевски живее в Чикаго, САЩ, където е преподавател по рисуване в колежа „Харолд Вашингтон“. Активен участник в живота на българската общност в града, той е познат като художник, писател и общественик.
„Петрихор“ е новият му роман, който разсъждава над общочовешките, вечни теми за рода и семейството, за взаимоотношенията между членовете им, както и за мястото, на което принадлежим в света.
Книга за незавръщането, книга за дъжда, за романтичната обреченост на поколението ни, книга за сбъднати и досънувани пребродености. Детството е пребродено – цветно (смутено единствено от дъжда), обичта и младостта са пребродени – светли (смутени единствено от дъжда), историите, пасажите, връщанията в мисъл носят чистост, стремеж към отговорност. И обич. Много обич.
Васил СЛАВОВ
Възприемам книгата като откровен, честен и вълнуващ разказ за едно пътуване на сърцето от и към спомена, бродене по пътеки – познати и любими или забравени и обрасли с трева, в търсене на истината за живота и смъртта, за любовта, за победите и загубите, в търсене и на отговори на съдбовните въпроси „Кой съм аз?“ и „Къде е мястото ми в родовата редица?“.
Радостина ЗИКОЛОВА
Васевски разказва за обикновените неща от ежедневието без маниерност, без да насочва настоятелно читателя към един или друг извод – както за оценка на своите герои, така и в по-общ аспект. Всеки зачел се в „Петрихор“ има възможността да интерпретира родовата история, сравнявайки я не само с времето, което тя описва, но и със своите собствени житейски перипетии, радости и тревоги. Това прави романа по-общозначим и пригодим към съдбата на независимия читател.
Миролюб ВЛАХОВ – МИРОЛИЧ
Кирил Кристоф (Кирил Христов Кафозов) е роден през октомври 1963 г. в град Любимец, обл. Хасковска. Член е на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Автор на трилогията исторически романи, включваща и първия През граници и поколения. Пише както на английски, така и на български език. Публикувал е своите разкази в българските списанията зад граница: Амбиция, Чуждоземец и алманаха Любослов (издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света). Първата му книга с мемоари, издадена на български език, е В търсене на корените. След това излиза На кръстопътя на живота (изд. Мемра, 2016).
Книгите му са в жанровете исторически роман, вдъхновяващи емигрантски мемоари, пътуване във времето, преживяване извън тялото, задгробен живот, разкази, базирани на вярата от Източна Европа, България, Украйна и Гърция.
Кристоф прекарва ранните си години в България. На 27-годишна възраст през 1990-те имигрира в Съединените щати. Женен е и има три деца.
Професията му на физиотерапевт и лицензиран иглотерапевт, с докторска степен по Ориенталска медицина, дълбоко влияе върху творчеството му, обогатявайки го с уникална перспектива за лечението и трансформацията.
Книгата През граници и поколения печели първа награда в Indies Today Award / Memoir & Biography, също и Firebird Book Award / Memoir за 2024 г.
Кирил Кристоф е финалист в Автор на годината 2025 от The International Impact Book Award в категория Historical Fiction.
Трилогията е публикувана в Barnes & Noble, Amazon, включително и двете продължения: Finding Your Roots: One Man’s Journey to Discover His Ukrainian, Greek & Bulgarian Roots и Crossing Borders of Times: One Man’s Journey to Search for his Ukrainian, Greek & Bulgarian Roots.
Вятърът – тоя нехранимайко – заради него обедняхме и ходехме боси и гладни. Защото искахме да го хванем, да го яхнем, да се вдигнем с него над земята. Да летим свободни, млади и да галим върховете на планините с петите си.
Вятърът. Заради него остаряхме така неусетно. Той нахвърля сняг върху косите ни.
Вятърът. Заради него изгубихме силите си, той ги взе и ги отнесе на небето, да ги даде на звездите, за да светят още по-ярко, а ние да мечтаем още по-силно да ги стигнем.
Всеки човек има своята столица.
Моята е Ъглен.
На Белия бряг, хълма срещу селото, седя на пън, облегнал съм се на неотсечения брат – висок клонест дъб, седя на трон. Планетата ме носи по отъпкания си път из космоса. Над главата ми цъфти оранжевото вечерно небе, краката ми са потънали в зелена трева, наоколо висока сладкопойна гора, а пред мен се вие вития Вит. Жива и бистра реката се мята като мряна в коритото си през годините ту покрай единия бряг, ту покрай другия, дето е имало вода сега е камънак и върбалак, дето е било суша сега е вир или бързей. Селото отвъд реката, къщите и хората в тях са се скупчили като пилци в гнездо, за да им е топличко, за да се пазят от беди и врагове. Шаря с очи по махалите към църквата, кметството, читалището, училището, детската градина, бащиния дом, от покрив на покрив, а в съзнанието ми се редят и тълпят моите съселяни – стъпили на земята, щръкнали в небесата. Земята ги ражда и придържа, живеят всеки според орисията си и пак земята ги попива. Греят се на слънчевото огнище. Нощите ги заключват, дните ги отключват. Всеки – различен и всеки – като всички. Те омесват соковете на земята с лъчите на слънцето и сълзите на небето, за да се роди порязаницата хляб, буркана мед, чашата мляко, вино, лъжицата олио, бучката захар…
Христо ПАЦОВ
