Този роман е отговор на ония българи, които наричат сънародниците си емигранти „предатели“, „изменници“… Прочетете го и си отговорете на въпроса: „Аз мога ли да изтърпя това, което са преживели тези хора?“ И тогава, сигурен съм, ще станете по-добри и по-топли към емигрантите си. Тоест, към себе си…

Димо Райков

* * *
Бг-емигранти са се събрали в подземието на хотел в Париж и пишат писмо до Президента на Република Франция. Облечени в най-новите си дрехи, „делегатите“ на това своеобразно събрание са огрени от една мека топлина…
И пишат със сетна човешка надежда и вопъл: „Г-Н ПРЕЗИДЕНТ, РАЗРЕШЕТЕ ДА ОБИЧАМЕ ФРАНЦИЯ!“
Писмото е готово. И клетите същества, огрени от надежда, започват да се подписват. Остава да сложи подписа си само закъсняващата Мадлен, дошла да се лекува в Париж. Но новината е смразяваща – тя току-що е починала. И чак сега емигрантите разбират – над г-н Президента има още някой… Някой, който те, увлечени в последния си порив към Мечтата, просто бяха забравили.
И Писмото, изцапано от прокапалите по него сълзи, остава неизпратено…
Всъщност този роман е свидетелство за живота на бг-емигрантите през периода 2007-2014 г., по времето, когато, макар и членове на Европейския съюз, на сънародниците ни и румънците бе забранено да работят нормална работа във Франция и в някои други страни в ЕС.
Това е роман за българската мъка, за българската орисия – да бъдеш НИЧИЙ – и в България, но и в чужбина…

* * *
„Франция, разреши да те обичаме!“ е книга-вопъл по онова, което търсим цял живот и което често, без да сме го намерили, изгубваме безвъзвратно…
Една книга, която аз, като литературен критик и читател, безусловно и горещо препоръчвам на всеки, изкушен от четенето.
С такива книги ние, българите, достойно бихме се представили пред света.

Константин Еленков