Добрият като умре – той си е добър, Господ има за него грижа, нема какво аз да го мисля. Ама лошият като умре, умира и лошотията му с него. И понеже сам се е наказал, докато е бил жив – крал, лъгал, мамил, псувал, бил, пил на усвес, никого не пожалил, на никого не помогнал, всичко осмърдел, влачил и трупал, – какво да го наказва и Господ! Та аз, да подсетя Господа да не го тура в трънето, че той в трънето е бил цел живот – гръмна с топчето, да чуе, и му преместя портретчето, да види. И съм сигурен, че ще ме послуша, щото, нали знаеш, Господ е милостив. Като мене.
из разказа „Фотето“
На тоя свят валчестите витски камъни и шъшкъните никога не свършват.
Ъгленска поговорка
„Шъшкъни“ е книга за онези хора и случки, които изглеждат обикновени и незначителни, но всъщност очертават смисъла на нашето съществуване. С тънък хумор, житейска мъдрост и неподражаем разказвачески стил, майсторът на късия разказ Йото Пацов за пореден път ни пренася в паралелната реалност на село Ъглен. През ежедневието на колоритните герои, през скръб и радости достигаме до простички, но дълбоки философии. Историите от „Шъшкъни“ предлагат избистрен фокус върху същественото в живота, благодарение на когото ще погледнете с други очи на света, който уж добре познавате.
Всеки човек има своята столица.
Моята е Ъглен.
На Белия бряг, хълма срещу селото, седя на пън, облегнал съм се на неотсечения брат – висок клонест дъб, седя на трон. Планетата ме носи по отъпкания си път из космоса. Над главата ми цъфти оранжевото вечерно небе, краката ми са потънали в зелена трева, наоколо висока сладкопойна гора, а пред мен се вие вития Вит. Жива и бистра реката се мята като мряна в коритото си през годините ту покрай единия бряг, ту покрай другия, дето е имало вода сега е камънак и върбалак, дето е било суша сега е вир или бързей. Селото отвъд реката, къщите и хората в тях са се скупчили като пилци в гнездо, за да им е топличко, за да се пазят от беди и врагове. Шаря с очи по махалите към църквата, кметството, читалището, училището, детската градина, бащиния дом, от покрив на покрив, а в съзнанието ми се редят и тълпят моите съселяни – стъпили на земята, щръкнали в небесата. Земята ги ражда и придържа, живеят всеки според орисията си и пак земята ги попива. Греят се на слънчевото огнище. Нощите ги заключват, дните ги отключват. Всеки – различен и всеки – като всички. Те омесват соковете на земята с лъчите на слънцето и сълзите на небето, за да се роди порязаницата хляб, буркана мед, чашата мляко, вино, лъжицата олио, бучката захар…
Христо ПАЦОВ
Реката тук е ламя. Първо се спуска от Вежен черна и бяла – Черни Вит и Бели Вит. Черната е от земята, бялата е от небето. Черното е от усойните долове, бялото – от снежните хребети. С бялото на бързеите, зеленото на вировете и червеното на чукарите. Сила! И красота. И ако човек има воля да остави от него да се оттече омерзението на ежедневието и седне на върбовия бряг да погледа със сърцето си как струи животът, ще я види. Ламята. Очите и светят с мрачния блясък на предвечните вулкани, лапите ѝ дълбаят каньони и пещери, въртопи и подмоли, мускулите ѝ набъбват от дъждове и порои… Ту е бяла от облаци, ледове и ябълков цвят, ту е зелена от ракити и елши, ту е синя от зенита на небето, ту е златна от жита и есенни гори… Тя ни е родила и опитомила в едни времена, които май само нощните звезди помнят. Хората, които го забравят, ходят немили-недраги по житейския си друм. Ще разберем ли някога, че нищетата ни не е на трапезата или в портмонето? Ще си спомним ли, че сме деца на Ламята, която с всеки изгрев поглежда към нас с окото на Слънцето и ни се радва цял миг, преди да го скрие под клепача на нощта? Този живот се живее с любов, воля и сила. Опитайте, ще стане. Другото не е живот.
Йото ПАЦОВ
Когато си високо в планината, мисълта ти без усилие е готова да поеме по козите пътеки през урви и чукари с неясен копнеж към някакъв безименен връх. Може би само с мене е така, защото съм зодия Козирог и това рогато небесно същество ме тика към острите ръбове на пропастите и каменния водопад на сипеите. Така е и този път, но сега целта ми си има име – някъде там, в мъгливата вис, където букаците се сменят с елаци, обитава едно от невероятните божии творения, създадено с мускули от гранит, с копита от челик, с рога от кремък и пъргавина на тетива…
Йото ПАЦОВ, "Козирог за Стрелеца"
Фараонът на лисиците. Къси разкази
Спътник на душата
Да пишеш начални думи за сборника с разкази „Фараонът на лисиците“ на Йото Пацов е все едно да си тръгнал да копаеш кладенец, а той вече да е изкопан. Това прави усилията ми почти безсмислени, но аз продължавам да упорствам. Това не е книга, а калейдоскоп. Разкази, които спокойно се разхождат с обувките си по различни литературни синури и сякаш на шега прескачат и правила от литературознанието, и представи за литературата изобщо.
Това е най-необикновената книга. Написаното в нея боде със своята автентичност. Реалният факт е представен с такава художествена вещина, че изглежда по-реален от действителността. Когато започне да се спуска от стръмното на разказите надолу, читателят ще види, прочете и усети как фейлетонът му се плези и го щипе, как го развеселява и разплаква.
Творбите в книгата в немалката си част имат огледална композиция. Сякаш разказът едновременно се е надвесил над ручей и се оглежда, а след това нехайно отплува надолу. Думата ми е за това, че често пъти импресията като второ огледало и като бездна философски окръгля казаното. Ще кажа направо – това е книга, в която панаирът на големия талант щедро вади от ризата и от джобовете си и каквото се сети, и каквото е решил, че ще ни услади душата. Героите на Йото Пацов са герои, кацнали на едно дърво, снесли яйцата си в едно гнездо, окъпали очите си в една река – Вит, осъмнали и замръкнали в една вселена – Ъглен.
Много искам точно тук да избягам от сравнения. Но Ъглен ме стиска за гърлото, изкарва влага на очите ми и сякаш ми вика: „Аз съм Ъглен. Но аз вече съм бил Макондо на Маркес и Старопатица на Радичков. Бил съм и Макондо, и Старопатица – ми вика Ъглен, – но съм единственото село с Ъ. В ъгъла на вселената и в средата на душата.“
В тази книга пише за всичко. Над всичко обаче доминират животът и смъртта. Най-вече – краят. Онова състояние, след което или започва всичко, или всичко свършва.
„Трактат за умирачката“ например – класически разказ с огледална композиция, е едновременно сказание за усталъка и майсторлъка и за майсторлъка да умреш, като се надсмееш над смъртта.
Книгата продължава да диша, като обема в себе си такива нереални реалности като швейцарския часовник, който и отмерва времето, и го посипва със сол; като кръста, който връща вярата в чудото и като удвоява всичко, прави живота велик; или театралната история с „преобличането“ и пътуването на едно човешко битие от жаждата да убива до проклятието да пренебрегва.
„Фараонът на лисиците“ е уникална книга. Книга вихрушка. Вдига много високо.
Ако трябва да упоменавам отделни разкази, бих споменал всичките. Майсторска, разтърсваща работа. Йотопацовска работа.
За завиждане са тези, които тепърва ще разгърнат книгата, защото им предстои да отворят очи, да поемат въздух, да се насладят и да страдат, да се раждат и да се възвисяват и по възможност – да запазят разсъдъка си до края, защото там ги чака голямата лудост на голямото творчество.
Николай Милчев
Чудех се накъде ще тръгне Йото Пацов след високия полет с „Чудото с българина“. Като да не съм знаел. Към Ъглен, разбира се. Към шубраците край Вита, където пушката е просто повод за дълги разговори на тежки софри. Където светът е уж до болка познат, а е нов във всеки миг. Няма къде другаде Йото да презареди батериите преди следващите свои Индии. Но тази книга не е приземяване, а запазване на нивото. Собственото ниво.
Не съм съгласен само с „къси разкази“. Когато е писан от майстор, разказът не може да е къс, той е един свят. А къси светове няма.
Има къси следговори. И след като Николай Милчев отвори пред читателя вратата на поредната йотопацовска къща „Фараонът на лисиците“, на мен се падна честта да помахам на този читател, да му кажа: „Довиждане до следващата книга“ и да затворя вратата след него.
За да остана в къщата.
Гриша Трифонов
