В сърцевината

Телата ни – изящни фрески, статуи –
годините намятат със несъвършенства –

първо като с лека лятна риза, после –
все по-дебела дреха за студа.
Накрая се завръщаме към камъка, калта
и първоизточника.
Късове от мрамор неразпукан.
Без длетото на художника.
А вътре сме си същите – красиви.
Като в началото.
Пробуждаме поовехтялото си любопитство...

Очите само
светят все по-ярко
от струйките натрупан смисъл –
като витражите на катедрали,
окъпани
от късното му слънце.