Еписто. Роман в писма

Гледах я, седнала на софата, преизпълнена с томителна нега, усещах младия дъх на млечната ѝ кожа, учестеното и дишане бе покана за ръката ми, която се плъзна по ефирната тъкан, едва прикрила най-сладостното тяло на света... Отново усетих онова божествено потръпване, което могат да усетят в първия миг на първата милувка само онези, които любовта е избрала, за да се наслади на самата себе си... Докосването на устните бе взрив от светлина, слънцето бе в нас, ние бяхме слънцето, някакви планети и звезди се въртяха наоколо, някакви галактики и вселени – но нищо не бе по-голямо и по-необхватно от любовта ни, защото тя бе самият Всемир...

Йото ПАЦОВ,
Еписто 22 – Ден на Конг Джонга