Зеленото птиче

Помниш ли как подтичвахме подир Елена, която се щураше по света – кой знае защо и накъде? Е, сега е спряла (само за малко) под старата маслина, надянала е розови очила и се взира право в теб. Или не – обхожда с поглед света, в търсене на Оня Костадин, с когото ще избяга. Не От, а Към. Към реката, към хлебарницата, към всеки бар, пълен с чужди хора, пробиващи с очи дупки в масите. Не се вижда накъде гледа, скрита зад тези смешни розови очила, само върти глава и слуша вятъра. Много вятър има в тази книга – фучи и блъска, докато изрови болката и я запокити насред забравата, откъдето тя няма да се върне. Никога. Чудиш се защо са розовите очила – ами защото през тях светът е объл и мек, без остри ъгли и дори зелените богомолки са нежни и любящи.

Иван Вакрилов