Фараонът на лисиците. Къси разкази

Спътник на душата

Да пишеш начални думи за сборника с разкази „Фараонът на лисиците“ на Йото Пацов е все едно да си тръгнал да копаеш кладенец, а той вече да е изкопан. Това прави усилията ми почти безсмислени, но аз продължавам да упорствам. Това не е книга, а калейдоскоп. Разкази, които спокойно се разхождат с обувките си по различни литературни синури и сякаш на шега прескачат и правила от литературознанието, и представи за литературата изобщо.
Това е най-необикновената книга. Написаното в нея боде със своята автентичност. Реалният факт е представен с такава художествена вещина, че изглежда по-реален от действителността. Когато започне да се спуска от стръмното на разказите надолу, читателят ще види, прочете и усети как фейлетонът му се плези и го щипе, как го развеселява и разплаква.
Творбите в книгата в немалката си част имат огледална композиция. Сякаш разказът едновременно се е надвесил над ручей и се оглежда, а след това нехайно отплува надолу. Думата ми е за това, че често пъти импресията като второ огледало и като бездна философски окръгля казаното. Ще кажа направо – това е книга, в която панаирът на големия талант щедро вади от ризата и от джобовете си и каквото се сети, и каквото е решил, че ще ни услади душата. Героите на Йото Пацов са герои, кацнали на едно дърво, снесли яйцата си в едно гнездо, окъпали очите си в една река – Вит, осъмнали и замръкнали в една вселена – Ъглен.
Много искам точно тук да избягам от сравнения. Но Ъглен ме стиска за гърлото, изкарва влага на очите ми и сякаш ми вика: „Аз съм Ъглен. Но аз вече съм бил Макондо на Маркес и Старопатица на Радичков. Бил съм и Макондо, и Старопатица – ми вика Ъглен, – но съм единственото село с Ъ. В ъгъла на вселената и в средата на душата.“
В тази книга пише за всичко. Над всичко обаче доминират животът и смъртта. Най-вече – краят. Онова състояние, след което или започва всичко, или всичко свършва.
„Трактат за умирачката“ например – класически разказ с огледална композиция, е едновременно сказание за усталъка и майсторлъка и за майсторлъка да умреш, като се надсмееш над смъртта.
Книгата продължава да диша, като обема в себе си такива нереални реалности като швейцарския часовник, който и отмерва времето, и го посипва със сол; като кръста, който връща вярата в чудото и като удвоява всичко, прави живота велик; или театралната история с „преобличането“ и пътуването на едно човешко битие от жаждата да убива до проклятието да пренебрегва.
„Фараонът на лисиците“ е уникална книга. Книга вихрушка. Вдига много високо.
Ако трябва да упоменавам отделни разкази, бих споменал всичките. Майсторска, разтърсваща работа. Йотопацовска работа.
За завиждане са тези, които тепърва ще разгърнат книгата, защото им предстои да отворят очи, да поемат въздух, да се насладят и да страдат, да се раждат и да се възвисяват и по възможност – да запазят разсъдъка си до края, защото там ги чака голямата лудост на голямото творчество.

Николай Милчев

Чудех се накъде ще тръгне Йото Пацов след високия полет с „Чудото с българина“. Като да не съм знаел. Към Ъглен, разбира се. Към шубраците край Вита, където пушката е просто повод за дълги разговори на тежки софри. Където светът е уж до болка познат, а е нов във всеки миг. Няма къде другаде Йото да презареди батериите преди следващите свои Индии. Но тази книга не е приземяване, а запазване на нивото. Собственото ниво.
Не съм съгласен само с „къси разкази“. Когато е писан от майстор, разказът не може да е къс, той е един свят. А къси светове няма.
Има къси следговори. И след като Николай Милчев отвори пред читателя вратата на поредната йотопацовска къща „Фараонът на лисиците“, на мен се падна честта да помахам на този читател, да му кажа: „Довиждане до следващата книга“ и да затворя вратата след него.
За да остана в къщата.

Гриша Трифонов